Остави ме да спя
От гроба този глас отново ме зове,
на криле го носят студени ветрове.
Той няма да се върне - вече е умрял,
макар, изглежда, още да не е разбрал.
За него вече плаках, плача и сега,
но сълзи от ужас са тези във нощта.
От пръстта дошли сме, в пръст ще се превърнем,
но от пръстта не можем да се върнем.
Изпълнен е със укор този страшен глас,
че останах тук, а не легнах в гроб и аз!
Така обичах го, докато беше жив!
Да, обичах го и с него бях щастлив!
Отново да сме заедно си мечтая,
но не какъвто беше станал в края -
разлагащ се, миришещ и покрит с петна…
Как бързо и подло предаде го плътта!
Гласът заглъхна, утихна тъмнината,
но защо ли плашеща е тишината?
Защо ли мъртвият така се укроти?
Дали най-накрая решил е да заспи?
Или пък нейде земята изкопана
разкрива ковчег, във който мъртъв няма?
Дали сега към мен затътрил е крака?
Какво се крие зад прозореца в нощта?
© Михаил Костов All rights reserved.
