Оставих...
Оставих...
Малко е черно небето,
изцапа го невнимателна мисъл.
В едносезонност родих се от нещастие
и с уморен компас потърсих на живота смисъл.
Кога престанах да виждам цветове?
Дъгата е тъмна пътека...
И ето, протягам в безкрая ръце,
но как в калния дъжд да намеря опека?!
Пак ми се стори, че на мене говорят...
Но... Как? Аз съм от сянка по-сива.
Най-мъчно е, че от мен сега помнят,
как мисълта ми (с черно) небето залива...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Стеляна Всички права запазени
Хубава вечер желая на всички! Винаги ще съм тук, ще ви чета и подкрепям... След изпитите пак ще ме има сред чакащите одобрение. 
