Оставям те, сърце
Тъмно е, дъжд вали,
а едно момче звездите брои,
сълзи по лицето му се стичат,
а сенките от ъгъла надничат.
Защо ли плаче туй момче?
Защо очи не търка с ръце?
Защо е сам, потънал в мрака?
Дали някого не чака?
То от сенките не изпитва страх,
държи нещо в стъклен похлупак.
Неподвижно, уморено зъзне. Тъжно,
но не го е страх, че ще замръзне.
Сенките с очи го питат,
задават му хиляди въпроси,
а похлупакът бавно се отваря
и сърце отвътре на момчето проговаря:
Защо сме тук? Не ти ли трябвам вече?
Да те изхвърля - момчето рече.
Самотно си и двама ни боли,
а мъката и болката са ти сестри.
Защо си ми, сърце, щом няма на коя да те дам?
Не мога да те продам, опитах, ала ме е срам.
Пусто си, необикнато и на скръб си привикнало,
много си видяло, но любовта те е пропиляло.
Оставям те тук - в нощта, в дъжда,
оставям те с чашата на скръбта.
Оставям те, не ме търси, недей.
Опитай се, без мен живей.
Оставям те, защото ме боли,
оставям те, понеже мъката ме победи.
Оставям те, търсейки любов,
лутайки се в тъмен ров.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Емил Всички права запазени
