Острови в душата - 23
Неделята дойде. На терминала
отхвърлена се чувстваше Гергана.
Вината си отдавна бе разбрала,
но че сама напълно ще остане
не бе допускала, че ще се случи.
Животът съдник бе и обвинител.
Присъдата му тежка тя получи
и строгият съдебен изпълнител,
помилвал само тялото нещастно,
душата бе осъдил на каторга.
"За грешките ще плащам, туй е ясно.
Но как далеч от Поли аз ще мога
да дишам и да бъда още жива?" -
в главата тези мисли се въртяха.
Но всички пасажери да отиват
към самолета вече призоваха
и сякаш механично нещо в нея
краката ѝ задвижи по команда.
Забравила отдавна да се смее,
излезе на летищната веранда.
А после дълго гледа отвисоко
как като птица от гнездо отлита,
не знаейки какъв ще бъде срока,
страхувайки се себе си да пита.
. . .
Морето бе изплашило Момчил и
той цяла нощ въртя се сам в леглото.
Росица на ръба на свойте сили
се чувстваше и тъжна бе, защото
усещаше, че скъпа ѝ и Поли,
живота си рискува тя за нея,
но шиповете в съвестта наболи
ѝ пречеха в мечтите да се рее.
Лицето бе видяла на Гергана,
в душата да надникне бе успяла.
И чувстваше – за нея оправдана
бе майката, след ада оцеляла.
А Поли още спеше във леглото,
от страх завита плътно до лицето.
И преживяваше в съня теглото
на водния кошмар, смразил сърцето.
Баща ѝ тихо в стаята надникна
и случката отново го нападна...
Минути на уплаха в него бликнаха
и ужасът в ума отвори рана.
Вратата дръпна той и към Росица
съзнанието тайно го повлече.
Уж крехка, а решителна женица
оказа се, разбрал го беше вече.
Почука на вратата и я гушна,
не беше нужно нищо да говори.
След малко само тихо и прошушна:
- Ще помня аз какво за Поли стори!
Жената този път не го отблъсна,
усети се в жадувана прегръдка
и не намери воля да прекъсне
магичността, по-силна и от пръстен.
. . .
Седяха на брега скалист, но трудно
отваряха душите да обшуват.
Страхът ли бе надеждите прокудил
или страстта събудена бушуваше
и търсеше като водата луда
корито и в скалата да направи?
Трептеше между тях една възбуда,
но знаехо по-трудно, че ще става
да спреш ония стъпки там накрая,
до онзи ръб на болката в душата.
"Да литнем ли?" - се питаха незнаещи.
"Но как, когато няма ги крилата?"
Загледана във синята безкрайност
и с две ръце обвила коленете,
Росица като майка всеотдайна
опита пак да защити детето.
- Почивката ни свършва. Ти Момчиле,
във сряда с Пори в своя път ще тръгнеш.
Момичето ми стана много мило,
усещаш го, не мога да те лъжа.
Но виждам страшна пречка помежду ни.
Не знам какво с Гергана ще решите.
Защото имаш рожба, си принуден
да ѝ простиш и пак да се сдобрите.
Като гюллета тежки, тези думи
улучиха и двамата в сърцето
и мъка настани се помежду им,
нашари с отчаяние сърцето
на таткото, заставен да избира.
- Защо е нужно да ме уващаваш?
Не чувстваш ли, че просто колабирам
от думите, които ти ми казваш?
- Не се сърди, а помисли разумно.
Единствено със майка си щастливо
детето е. Нима не е безумно
да тръгнеш ти към връзка похотлива?
- Това ли мислиш в мен, че се разгаря?
Не вярваш ли във искрените чувства?
Аз мисля, че съдбата ни отваря
възможност нова. Не с фалшиво лустро,
а обич, преживяла самотата,
събрала сили с всичко да се бори.
Ти вече си надникнала в душата.
Надеждата в кафез ли да затворя?
Да ставаме, детето ми ме чака.
Не знам с какво Гергана те уплаши...
По-страшно е, щом сам избираш мрака
и скубеш този кълн в сърцата наши.
Подаде ѝ ръка да се изправи,
но не прегърна като мъж Росица.
Душата ѝ привидно бе корава,
ала в окото заблестя сълзица.
Следва:
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Мария Панайотова Всички права запазени
