От лунната любов да се напивам
Отколе си посрещам и изпращам дните,
като изгряващи-залязващи слънца.
И ми решават те безпорно съдбините
в море от дразнещи ме грижи със крилца.
И всяка вечер - вододела между дните,
умирам и възкръсвам аз като Христос.
Над мене се надвесват нощем планините
и ми задават все един и същ въпрос.
Какво за теб са идващите дни, поете?
Какво оставят в теб отиващите дни?
Животът скучен с тебе ли сега зает е,
или се плаши той от ранните слани?
И гушнал вечерите под възглаве меко,
сънувам кратко миналите ден след ден.
В просъницата вечер отговарям леко
със чувството, заседнало сега във мен.
От идващите искам слънце да ме грее.
Залязващите - да оставят те луна.
Под таз омайваща луна дори да тлее
в любовна страст и най-любимата жена.
На скута ù блажен в умора да заспивам
и в нейното сърце да влизам кротък, тих...
От лунната любов докрай да се напивам
и сутрин да се ражда най-добрият стих!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Никола Апостолов Всички права запазени
