От мъката се роди магията
на едно бедно селско момиче,
защото той взе от нея стихията
и не се върна повече.
Свеща догаряше, когато тя го чакаше.
По вятъра му пращаше своята песен.
Времето минаваше, а той не идваше,
в душата и настъпи есен.
Зимата не закъсня, скова сърцето и,
когато тя разбра, че той е с друга.
Порой сълзи умиваха лицето и,
че се надяваше в жестоката заблуда.
Тогава с думи тежки тя прокле го,
навеки той да страда, да остане сам.
Всичко да загуби, тя закле го,
да не намери вече обич, плам.
И ето, жена му се спомина,
а сватба бяха вдигнали преди това.
Черен гарван кацна на комина
и заграчи грозно, размахвайки крила.
Той загуби даже свойта къща
и мечтите за живот.
Стана просяк и пропи се...
в нощ безлунна падна в празен гроб.
Вещице, коя си, че прокле ме,
викаше ридаеше от там.
Господи, прибери ме при тебе,
паднах в гроба, без това съм сам.
А една ръка се спусна и го хвана.
Ангелът хранител беше долетял.
С поглед мил прозря очите изтерзани
ала пламъчето в тях напълно изгоря.
Утрото настъпи мрачно и студено,
сбра се хорската тълпа
да извадят тялото му вледенено
и оплачат тихичко смъртта.