Недей да ме завръщаш посред нищото,
където свикнах сам да съществувам.
Където дните бяха повече предишни,
и в тях се научавах на сбогуване...
А ти се разположи в настоящето
с кутия шоколадови бонбони.
Тъгата ми почерпи на изпращане,
а болката с душата си изгони.
Напра̀ви ми кафе за промеждутъка,
на трайно ослепяваща заблуда
и после непрогледващото лутане,
докато осъзная, че си чудо... ...