Недей да ме завръщаш посред нищото,
където свикнах сам да съществувам.
Където дните бяха повече предишни, 
и в тях се научавах на сбогуване... 
А ти се разположи в настоящето 
с кутия шоколадови бонбони. 
Тъгата ми почерпи на изпращане, 
а болката с душата си изгони. 
Напра̀ви ми кафе за промеждутъка, 
на трайно ослепяваща заблуда 
и после непрогледващото лутане, 
докато осъзная, че си чудо...
Но ти не си дошла от заклинание - 
в ума на някой приказен магьосник. 
Изпрàти се сама. По разписание - 
до пътника към гарата на Господ. 
И аз, живял в инертно едносъщие, 
посрещнах те с невярващи очи. 
Събрал живота си в два са̀ка къща, 
си спомням, че ти казах - останѝ... 
Но после те отричах на инат, 
по навик, вечно свикнал да те няма. 
По дяволите! Този грешен свят, 
все още ли твърдят, че е за двама? 
А времето подрежда колебания 
и сраства промеждутъците с хроника  
на толкоз незначителни страдания, 
в сравнение с щастливата ни логика... 
Не ме завръщай в дебрите на нищото, 
където няма пак да оцелея,
защото там е пепел от огнището, 
в което изгорях, за да живея... 

©тихопат. 
Данаил Антонов 
26.06.2024