От село съм...
От село съм. Съвсем обикновено...
Обичах да играя в прахоляка...
През лятото аз въдицата вземах,
че с нещо ме привличаше реката...
На труд се учих в нашата градина,
плевих трева, копаех със мотика...
Все едно. Година след година.
Но с хубавото винаги се свиква...
Цветя ухаят, волни птички пеят
и детски смях във спомените чувам...
Сега, уви, в бетонен град живея,
дори по-точно е, че само съществувам.
От детските пътеки няма нищо.
На село няма вече детска врява.
Един музей за спомени е всичко.
Отида ли, те в мен се съживяват.
Аз горд съм, че на село съм израснал
и с вятъра на гоненка играех...
Защо ми се наложи да пораствам?
За друг живот аз някога мечтаех...
Обичах да играя в прахоляка...
През лятото аз въдицата вземах,
че с нещо ме привличаше реката...
На труд се учих в нашата градина,
плевих трева, копаех със мотика...
Все едно. Година след година.
Но с хубавото винаги се свиква...
Цветя ухаят, волни птички пеят
и детски смях във спомените чувам...
Сега, уви, в бетонен град живея,
дори по-точно е, че само съществувам.
От детските пътеки няма нищо.
На село няма вече детска врява.
Един музей за спомени е всичко.
Отида ли, те в мен се съживяват.
Аз горд съм, че на село съм израснал
и с вятъра на гоненка играех...
Защо ми се наложи да пораствам?
За друг живот аз някога мечтаех...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Валентин Йорданов Всички права запазени
