От сътворението до погребението

1.1.  В началото, бе само тишината -

изтръпнала, застинала в предсмъртен вик

и само Бог летеше над водата,

духът му нямаше ни плът, ни лик.

1.2. В средата, се изправяше стената,

застанала огромна, между нас...

Зад нея, изоставена съдбата,

погребваше ненужния си глас.

1.3. Небето отдели го, от земята

и хората създаде, но сгреши -

човеци нямаше в недрата на тълпата,

затуй с потоп, реши да я срази.

1.4. Отново се разстилаше водата,

небето ядно въсеше вежди...

Но долу, пак издигната в средата,

оставаше стената, да виси.

1.5. Водата се отдръпна. Планините,

огря ги слънцето на новий ден.

Навъдиха се пак тълпите

и в скотский грях живееха, без свен.

1.6. То с времето, отишли си във Рая

и дядо Ной, Мойсей, Исус Навин -

навсякъде се ширела поквара,

но Господ, си оставал все един.

1.7. За злато и пари - о, скотско племе -

човек-човеку, вадил е око,

убивал брата, брата си, без време,

за своето единствено добро.

1.8. Над всичко туй, висяла тишината

и космосът простирал черен лик,

а по средата стъпила стената,

прегънала снагата си космата,

притискала под сянката си, вик.

1.9. Навсъде, ги грозяла нищетата,

каквото имали, отивало на прах,

а сушата, до вчера непозната,

притисна ги в горещата си лапа,

със пламъка, на юдския си смях.

2.0. А посевите бавно посивяваха

и гладни ставаха годините...

Последното, което им оставаше,

се стапяше - животът, им го взимаше.

2.1. А после, долетяха скакалците...

Вода в небето нямаше, но тях,

довя ги вятър, нейде от пустинята,

за да настъпи пълен, земен крах.

2.2. В пустинята и вятъра изстива...

В разруха, градове пустеят - път,

извива се от Мека, къмто Тива,

до Йерихон, под божията твърд.

2.3. Небето да оставим на прослава,

там, гдето в мед и мляко, къпе се светът,

че всичко, е подвластно на забрава,

щом съградено е, от кръв и плът.

2.4. А към Ханаана, водел пътя божи

и в пясъка попивала кръвта -

умирали бедняци и велможи,

потеглили, към божия земя.

2.5. Умирали със божието име

и вярвали, а вярата крепи -

умирали, за право на родина,

за свобода, за хляб и светли дни.

2.6. Но миналото, минало остава -

с предания, легенди и мечти,

народите живели до забрава,

дорде и тях, забрава ги смени.

2.7. От саркофази миналата слава,

не се завръща в своя бляскав вид -

то, времето, отсъжда и решава,

държавата, била ли е държава

или е повей, от забравен мит.