От вечните въпроси...
Вкопчени в болката и тъгата
по тротоара тълпи от хора,
приведени от самотата,
крачат в посока дома
да приютят вечерта.
Загърбили проблемите днешните,
уморени от грижи и грешки,
да се скрият в света на съня,
в очакване новият ден
да изтрие прежната сивота...
Всеки ден монотонно припява
по навик заучен рефрен,
всяка вечер е пристан
спасителен, но докога?
О, докога, о, докога!?
Обезличено примирено, ще тънеш
на времето в безвремието,
и ще си влачиш бремето,
или ще излезеш от тълпата
изплувайки от самотата,
ще сграбчиш фаталната съдба
надмогнал болка и тъга
и сам ще ѝ дадеш посока
натам, където чака те
тълпата ежедневна не,
а Той - живота!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© П Антонова Всички права запазени
благодаря ти!