Прашно е, неподредено,
някаква сбирщина страшна.
Вирус върлува из мене,
всяка надеждица плаши.
Лейка пробита с чучурче
трудно мечтите полива.
Пищни, зелени и тучни,
само в съня ми са живи.
Ъгъл, превърнал се в пристан,
връзва дъха на живота -
котва, заместила смисъл,
с тежест на път до Голгота.
Кацне ли птичка на рамо,
глас от съдбата това е.
Но изтървеш ли я, само
ти си виновен. Да знаеш.
Сам си натикал живота
в ъгъл жесток и абсурден.
Свършиш ли всичките квоти,
сенки защо да събуждаш?
Лутам се в прашното тъмно
и си подреждам вините.
Моля се тихо да съмне,
но ще ме чуят ли дните?
30.10.2019
© Мария Панайотова Всички права запазени