Художник нека бъда, да рисувам,
живота – съдник с краски да потулвам,
безделник нека бъда, да бленувам,
скръбта – каторжник – нека да пирувам.
Ще дойда сетне в кръчмата при вази,
ще пия руйно вино на талази,
словата ми неправдата ще гази,
ще дам простор на немите си нрави.
Ще мисля буйно аз за таз родина,
на масата за нея ще погина,
нетрайно ще оплюя таз съдбина,
на истината с повея ще зийна.
За старците ще плача аз нещастни,
по – дрипави от книгите ми прашни,
за синовете им – бащиците злощастни,
по-мършави, с прогнилите им властни.
Ще плюя после тая политика,
коя издъно в тиня ни натика,
коя ме олюля и ме осел отлича,
коя назадно в сенки ме помита.
А утрото разумно, избледняло,
от смелост, нищо, нищо не разбрало,
най-ведрото и пламенно изгряло,
мисловност, още трезвост овладяло,
най-мъдрото и истинно начало,
най-пустото и тленно огледало –
то извисеност, още чест ми бе окрало.
А сетне за любов ще си попиша,
за тази фина, мамеща магия,
отнела пак гробовна немотия,
и недорасла срещу тамошна властия.
Обичам ли и мога, ли го още,
щом скачам, пък съм ягне спящо...
Обичам ли и мога, ли го още
или душата ми от смелост пости...
© Ивелина Дамянова Всички права запазени