Отговорът!
Имам фобия от тесните пространства
и във кожата си трудно се побирам;
тя по шева би се пръснала отдавна,
ала ципът на устата ми я спира.
И една такава – сюрреалистична
(несъшита от копринените нишки
на обърканото ми тебеобичане)
не научих през очите ти да виждам.
Tи го каза. Че не ми се получава.
И развих алергия към телефона.
И по мене копчетата разкопчавам -
но зеленото за теб държа. Основно.
... разболя ме – като тюлено платно съм;
тесногръда, че не мога да приема
как с върха на устните си бях на косъм
лекомислено вината да поема,
но поех го само удара под кръста.
Че зад щорите докосвам тишината.
Имам фобия от тесни промеждутъци -
от „Не, мерси.” до „Казах ти отдавна!”
... и защото ти е повече от ясно -
уморих се като плат да се прегъвам,
знам – и в твойта кожа става все по-тясно.
Но да си дебелокож си е... разумно.
Затова – успя! Разкъсай ме по шева.
Да, оплетохме конците. Нека спрем!
... но преди да дръпнеш щорите пред тебе...
Научи ме, моля те,
да съм перде.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Лора Димитрова Всички права запазени
Поздрави!
