Откакто севернякът пак повя
Откакто севернякът пак повя
и сви деня ми, дреха умаляла
зачака сняг студената земя,
за белота и нежност закопняла.
Откакто под оловни небеса
присвит стихът изплаква строфи къси.
Си мисля - в ред поетите не са,
но щом боли ги, значи са с ума си.
В камина стенат влажните дърва,
за циганското лято май е късно.
Безкрайно ми е тъжно, затова,
ще сложа чай, ухание да пръсна,
над мократа градина, дето спи,
дълбоко под земята жилав корен
на люляк. Славей, лято и липи
и летен ден, щастлив и ококорен,
с невинно любопитство на дете,
разпитва тихо котки, хора, нощи
дали е нужно за да порасте,
да изтърпи калта. И колко още?
А аз глупакът в бъдещето взрян,
ще пия чай и пролет ще лелея.
На къс небе по-мъничко от длан,
ще пиша за любов, живот и Нея.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Надежда Ангелова Всички права запазени
