Трябвало е да измина километри, да минат години,

Да се сменят различни сезони – и в светло, и в мрак,

за да те открия тук, в тези красиви градини

край мюнхенска гара, малко преди последния влак.

Ти с четка рисуваш, аз - с думи, и в стихотворения,

истински щастливо усмихнати, когато по нещо творим!

И двете потънали в свое, божествено вдъхновение

импулса си следвайки, скромен и неуловим.

Чакам си срещите в съботните следобеди ритуални,

срещи, край неразпънати зиме чадъри червени,

да си побъбрим злободневно, или пък интелектуално,

през сладките глътки кафе, на скъпото капучино.

Да тананикаме, забравили текста на руски романси,

да си припомним и някой френски, мелодичен шансон,

в еднаква планинска тоналност, но с различни нюанси,

с бодрячески поглед и крачейки в пълен синхрон.

Да мислим еднакво, еднакво дори да поспорим.

Еднакво да се посмеем, или еднакво да си потъжим.

Еднакво, през болка, понякога да поговорим,

Еднакво да помним, еднакво и да се смирим.

Грешки да не мълчим, в страх от неодобрение -

това пълни със смисъл изповедта ни приятелска.

Толкова било просто и лесно това душеспасение,

с усещането за скъпоценна опора, доброжелателска.

Приятелко, скъпа! Със сигурност, отдавна те чаках,

отдавна си знаех, че някъде, ти съществуваш!

Толкова дълго ли, трябваше с кърпичката да махам,

докато се открия и самотата ми да излекуваш!?