Като див звяр затворен в желязна клетка
душата ми вие от болка и си дава сметка,
че няма ден и нощ аз да имам поне малко покой...
дори за миг...а вечно виещ своят тъжен вой
Втренчил поглед в тъмното очаквам свободата
някаде в спомените си виждащи във всичко красотата...?
Дали още тлее дълбоко мен красотата на мечтите...
дали със силата на вятъра и блясъка на звездите...?

  Очите се затварят и се отдавам на съня,
с едничка надежда,че поне за миг спомените ще пропъдя...,
но красият сън се превърща в кошмар мрачен-
събуждам се уплашен и с поглед в тишината вторачен
заслушвам се в пулса,а сърцето ми плаче...
И отново спомените ми се натрапват,
идват от нищото и мислите ми захапват...,
но аз нямам сили да продължа да живея с тях
не издържам грозния им смях...

  Просто аз искам да живея...
като цвете в градина свободно да вирея
и да чакам сладко деня,в който съдбата ще ме откъсне
с един замах мислите ми да разпръсне,
и тогава вече ще съм един от тях...забравен...
живял кратко и в пръстта оставен...
А някога бях щастливо момче,
волен и свободен като нежно бяло перце
Но аз не съм вече дете...
аз съм с душа на звяр и плачещо сърце...