Като див звяр затворен в желязна клетка
душата ми вие от болка и си дава сметка,
че няма ден и нощ аз да имам поне малко покой...
дори за миг...а вечно виещ своят тъжен вой
Втренчил поглед в тъмното очаквам свободата
някаде в спомените си виждащи във всичко красотата...?
Дали още тлее дълбоко мен красотата на мечтите...
дали със силата на вятъра и блясъка на звездите...?
Очите се затварят и се отдавам на съня,
с едничка надежда,че поне за миг спомените ще пропъдя...,
но красият сън се превърща в кошмар мрачен-
събуждам се уплашен и с поглед в тишината вторачен ...