Аз исках да те имам, но не можех,

това за мене беше страшно.

Да те желая всеки ден и да те искам -

това за мене бе ужасно.

Съдбата моя е такава -

да те обичам и да съм сама,

защото любовта към теб в мен остава

и, най- вероятно, винаги ще  е така.

Какво да правя днес, не зная,

когато съм далеч от теб в нощта,

когато между нас настъпи краят,

когато всичко изгоря.

Обичах те и още те обичам,

и много страдах, че си тръгна ти.

То, както случва се понякога в живота,

твоят път надругаде отби.

За краха на нашата връзка вина аз също имах,

когато трябваше да действам - решение не взимах.

И как да взема аз решение да те отделя от твоя свят?!

Затова се стигна и до моето падение. Затова за мен настъпи ад.

Ти знаеше, че нямаше да дръзна

да отнема личната ти свобода.

Затова настъпи краят - защото всичко бе борба.

И всичко рухна с гръм и трясък,

и всичко падна във калта.

Затова сърцето ми изви с крясък -

защото пак остави самота.

Но минаха се дните и годините,

в разрухата аз оцелях.

От теб научих обич да не давам

и живота си живеех, както го живях.

Без илюзии и миражи,

без разбити светове,

без лъжливите тиражи

на фразата „ще бъде по-добре”!

Научих се да оцелявам -

да не вярвам, както вярват малките деца.

След всичко лошо аз да оживявам,

а от болката да ставам малко  по-добра.