Защо не съм човекът, който искрено копнея да бъда?

Защо не мога да чувствам, да мисля, да спя,

защо не мога да открия пътя си към същността?

Защо не виждам друго

освен безгранична самота, страх, опасения,

намиращи отклик във всяка моя шега?

Няма  думи, които да заздравят кървящата рана,

загнездила се дълбоко в душата ми.

Няма лек, който да успее да излекува горчилката в мен,

осуетяваща всяка моя мечта.

Няма утеха, която да ме откъсне от самата ми същност,

умело прикрита зад престорена усмивка.

Не съществуване е това, за което мечтая

Нито пък еднообразна действителност, 

а живот – пълноценен, осмислен и устремен,

живот пълен с обич, 

с хора, непрестанно до мен.

Но защо, ти, помрачаваш всеки мой ден?

Защо ме караш през сълзи да гледам чуждия смях, чуждата ведрост и щастие?

Нима не мога и за миг да съм далече от теб,

да се откъсна от твоите непрестанни окови?

Не ме мъчи, 

стига ми,

това, което вече причини.

Не желая повече да ме боли,

предпочитам да съм друга,

но не на теб преклонна.