Отпор на самотата
Самотата тежи, самотата боли до полуда.
Омотан от лъжи, моя дух, изтъкан от заблуди,
плаче тихичко с жал. Безнадеждност плътта ми раздира.
Сеизмичен провал, сякаш рано животът умира.
Няма хора в града. Само кученце жалостно вие.
Май го стига беда, иска близост до дъно да пие.
Аз го галя с очи, аз го взимам до мен да играе.
Любовта му личи. С него двама сме в нощна омая.
После виждам бедняк. Стара дреха гърба му покрива
и с протрития сак - в кофа търси храната горчива.
Аз поглеждам го с жал и кама ме пробожда в сърцето...
Хора в същия хал зъзнат още сами под небето.
Давам малко пари, виждам поглед учуден немее.
Благодарност гори и очаквам - дано се засмее.
Трима тръгваме пеш под небето и в мрака среднощен
и другари - поглеж - се събрахме в студените нощи.
Нека всеки човек има своята малка дружинка.
В този яростен век без досада по пътя да мине.
Как самотни души се събират задружни до края.
Самотата тежи. Могат трима да стигнат да Рая!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Антоанета Иванова Всички права запазени
