Отпор на самотата
Самотата тежи, самотата боли до полуда.
Омотан от лъжи, моя дух, изтъкан от заблуди,
плаче тихичко с жал. Безнадеждност плътта ми раздира.
Сеизмичен провал, сякаш рано животът умира.
Няма хора в града. Само кученце жалостно вие.
Май го стига беда, иска близост до дъно да пие.
Аз го галя с очи, аз го взимам до мен да играе.
Любовта му личи. С него двама сме в нощна омая.
После виждам бедняк. Стара дреха гърба му покрива
и с протрития сак - в кофа търси храната горчива.
Аз поглеждам го с жал и кама ме пробожда в сърцето...
Хора в същия хал зъзнат още сами под небето.
Давам малко пари, виждам поглед учуден немее.
Благодарност гори и очаквам - дано се засмее.
Трима тръгваме пеш под небето и в мрака среднощен
и другари - поглеж - се събрахме в студените нощи.
Нека всеки човек има своята малка дружинка.
В този яростен век без досада по пътя да мине.
Как самотни души се събират задружни до края.
Самотата тежи. Могат трима да стигнат да Рая!
© Антоанета Иванова All rights reserved.
