Отвъд светлината
Звездни петачета бягат по хълма
и пълнят небето със звън на стъкло.
Трепнеш ли клепки веднъж - ще замръзнат,
сякаш никога нищо не е било.
Обгръща ни двамата жадни и морни,
талазът ухаен на светлинното вино.
Аз съм лунният шепот, дъхът омагьосващ,
от който оставаш безмълвен, без име.
Аз съм тъмната горест в твоята сянка
и знам, че очите ми често сънуваш.
Безпощадно обичай! Целувай ме, сякаш
не знаеш ще има ли следващо утро!
Прегръщай ме - тук, на планинския хълбок,
люби ме на златната шума в покоя.
Аз съм онази, която бленуваш
и сутрин изтлявам в умората твоя.
Тази лудост е наша, тази нощ е последна
на предела, след който земята заспива
в хладния полъх на пряспата снежна
и безмилостно този сезон си отива.
В тъмния плащ на греха да потънем
преди да разпали небесният огън
в зеницата изгрев и с грохотен тътен
планинският гръб да настръхне огромен.
И, когато светът се озърне учуден,
а мъглата воала си дрипав разтърси,
пеперудата слънчева нека погуби
невъзможната наша любов земетръсна.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Валентина Йотова Всички права запазени
