Падайки
Когато тревогата завладява душата ми
и вятърен страх подкосява краката ми,
и дъжд всепроникващ облива сърцето -
прегръщам в себе си детето.
Тогава бурята емоциите е завладяла
и търси пак на времето олтара,
аз чакам облаците да покрият битието
и разкъсвайки душата, да спася сърцето.
И изморена от усещане изтръпвам,
обръщам се, назад, защо се връщам?
Защо парченца от душата си търся,
защо тайни следи след себе си ръся?
Защо чакам някой този път да открие
и смеейки се, през сълзи да ме обвие,
във пулса на душата си да ме намери...
Не са химери... Изникват бавно пътищата бели.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Силвия Всички права запазени
