Падайки
Когато тревогата завладява душата ми
и вятърен страх подкосява краката ми,
и дъжд всепроникващ облива сърцето -
прегръщам в себе си детето.
Тогава бурята емоциите е завладяла
и търси пак на времето олтара,
аз чакам облаците да покрият битието
и разкъсвайки душата, да спася сърцето.
И изморена от усещане изтръпвам,
обръщам се, назад, защо се връщам?
Защо парченца от душата си търся,
защо тайни следи след себе си ръся?
Защо чакам някой този път да открие
и смеейки се, през сълзи да ме обвие,
във пулса на душата си да ме намери...
Не са химери... Изникват бавно пътищата бели.
© Силвия All rights reserved.
