Пак ли заваля дъждът
в очите ни, да потъгува -
сякаш всичко разпиля
от миналото ни жадуване?
И шепти, шепти дъждът
с думите ти по стъклата,
и отеква с него твоя глас
понесен с вятъра нататък.
Дали и двамата валим
и си мислим, че сме чужди,
забравили за отпреди -
отпечатан върху мои устни?
И само тъмното небе
оглушава щом повикаш,
към моето влюбено сърце
така и до днес не свикна,
да подскача щом извикаш,
да ме мислиш и рисуваш,
да се лъжеш, че си свикнал
и с дъждовното привикнал.
И ако утре спре дъждът
в очите ни и помечтаеш,
всеки гръм ще утеша,
защото знам, че ме желаеш!
© Елеонора Крушева Всички права запазени