Паметникът

Той седеше на стълбите.

(Хората идваха и си отиваха.)

Слънцето целуваше босите му нозе

и се превръщаше в състрадание.

Успокоените цветове на есента

летяха с въздуха и се събираха на

букети около стълбите, в нозете му.

(Хората минаваха покрай него.)

Отдалеч още можеше да се види

светлината на лицето и ръцете му,

меките продължаващи движения

на неподвижното тяло,тишината…

(Хората следваха задълженията си.)

Спрях едно момиче,което ми харесваше

и попитах за нозете му, за него.

Тогава ме погледна и се усмихна.