Паметникът
Той седеше на стълбите.
(Хората идваха и си отиваха.)
Слънцето целуваше босите му нозе
и се превръщаше в състрадание.
Успокоените цветове на есента
летяха с въздуха и се събираха на
букети около стълбите, в нозете му.
(Хората минаваха покрай него.)
Отдалеч още можеше да се види
светлината на лицето и ръцете му,
меките продължаващи движения
на неподвижното тяло,тишината…
(Хората следваха задълженията си.)
Спрях едно момиче,което ми харесваше
и попитах за нозете му, за него.
Тогава ме погледна и се усмихна.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Петър Всички права запазени
