Па(п)лач
Пред лозунгите с дървени клишета
манифестират моите съветници.
Заблуда крачи в неуспеха им,
но кой ли съди устрема на
грешника?
Размахват ми житейския си опит,
прилежно начертан им по рождение,
готови всеки миг да те посочат
за пълен неудачник, със презрение...
Не страдат от синдром на гузна съвест,
но плащат членски внос за обща мисъл.
Вменяват ти вина със предразсъдъци.
Не вярват в нищо, що не са написали.
Не се кълнат във Бога, в нищо свято.
Привидно не тъжат, за да не плачат.
Не търсят прошка, камо ли за грях.
Да чувстват не е порив, а задача...
И днес ме поучават укорително,
как кротък да си още е на мода.
Да бъда не смирен, а унизително
с глава да не поглеждам небосвода...
Понеже не прокопсаха
(нормално),
потъвайки в логичното си дъно,
решиха, че с ожалена тоналност
ще чуе някой хриповете гърлени...
Уви, но участта на индивида
в подобна ситуация е смърт
и прѝживе душата му умира.
Живот ли е да бъдеш само плът?
Не искам да ви зная правилата
и кода на стерилната ви чест.
Недейте да ми мътите водата,
а духайте, че паля нова свещ!
©тихопат.
Данаил Антонов
15.05.2024
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Данаил Антонов Всички права запазени
