7.02.2018 г., 19:43

Пейката

636 0 0

Седяхме двама, гледайки звездите,

очаквайки с трепет онзи ден,

когато ще сбъднем тях, мечтите,

свободни от коварния си плен.

 

Вярвахме единствено в доброто,

копнеехме да видим светлина,

а на раменете как тежеше ни теглото,

далече беше още пролетта.

 

Здраво хванали ръце студени,

унесено пристъпвахме напред,

сковани в ледена прегръдка,

зимата обгръща ни навред.

 

Пролет, лято, есен, зима,

пейката си там стои... и

неусетно година след година,

животът бавно се топи.

 

Но ето лъч надежда утрото огрява,

плахо, тихо пътя си проправя,

мека светлина на душите ни дарява,

късчетата на тъгата, дълбоко ги заравя.

Искате да прочетете повече?

Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.

© Христина Михайлова Всички права запазени

Коментари

Коментари

Избор на редактора

Ребро над сърцето

Katriona

Тази вечер жена му избяга - бе повярвал във калните клюки, псува дълго, с юмрук я налага и ребро над...

Ти

askme

Навярно за последно днес ти пиша... Не ми се пише вече. Вече не. Но няма как да спра да те обичам. Н...

Изгубих се в посоките на дните

paloma66

Изгубих се в посоките на дните. Сърцето ми мълчи. Разнопосочно! Живея си (на някого в очите) Умирам ...

Разплитане на тишините

yotovava

Най-тихото е пълно с думи, до днес неказвани на глас. Реката влачи кални руни, които не разчетох аз....

Стаи за... отдих

paloma66

АЗ СЪМ! Поетесата Еди Коя Си. Дето в стихове те облича. Ти - не беше ли мъж на жена си? Нямам идея з...

Реквием за една буря

imperfect

Очите му са с цвят на капучино, а устните му имат вкус на сняг. Целунах го веднъж. (Май беше зима). ...