Пейзаж на самотата

Необятно поле,

където никой не иска да сее или сподели.

Дрехи,

които никой не иска да облича.

Огледало,

където всеки иска себе си да види,

но само едно лице се отразява.

Лице с невидима усмихната маска.

Опитваш се и името ми да отгатнеш:

Ан, Мери, Джоан или Грейс.

Опитваш се да ме поставиш в рамка.

Но без успех.

Счупено огледало. Усмихнато лице.

Поток, търсещ своето море.

Поток от мисли, пресъхващ, искащ да изчезне.

Единственото море за него е

море, чийто води никога няма да бъдат изплакани.

А ти си мислиш, че тук няма нито болка, нито страх.

Тъмно небе.

Небе с тъмни облаци,

които никога няма дъжд да пуснат.

Цвете,

мъчещо се в пустинните пясъци да порасте.

Вещица

без магия в своите ръце,

която никога няма от това да се оплаче.

Дърво

на самотата, което расте твърде бързо

и за съжаление твърде голямо,

и което прави тази сянка широка,

където тя е застанала.

Тишина във целия този шум,

която сякаш я погубва.

Когато всички други мислят,

че гласът ù тях убива.

А те просто не разбират.

Загубени любов, магия и надежда.

Това не беше изборът ù на живот.