Пепелен*
Аз губех се из къщите кирпичени
в огньовете със парещия огън,
и всяка пещ на пепел ме обричаше,
а всеки следващ миг пък на безтоплие.
И зейваха пред мене черни ровове,
тихото приличаше на храм,
аз сам видях как сенките ме гонеха,
и като в църква пак оставах сам.
И скочил там отзад, отвъд оградата,
момичетата бягаха уплашени,
и всяка бягаше от мойта младост,
а аз се чудех толкоз ли съм страшен.
И знаейки за туй се бях обсебил,
а мислите ми бяха разпиляни,
аз спомних си, че си била със мене,
туй стопли пепелта по мойте длани,
в които бях положил аз лицето,
зарад което тъй не бях обичан,
но още знам аз за едно сърце,
което винаги ще ме обича...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Димитър Димчев Всички права запазени
