Аз губех се из къщите кирпичени

в огньовете със парещия огън,

и всяка пещ на пепел ме обричаше,

а всеки следващ миг пък на безтоплие.

И зейваха пред мене черни ровове,

тихото приличаше на храм,

аз сам видях как сенките ме гонеха,

и като в църква пак оставах сам.

И скочил там отзад, отвъд оградата,

момичетата бягаха уплашени,

и всяка бягаше от мойта младост,

а аз се чудех толкоз ли съм страшен.

И знаейки за туй се бях обсебил,

а мислите ми бяха разпиляни,

аз спомних си, че си била със мене,

туй стопли пепелта по мойте длани,

в които бях положил аз лицето,

зарад което тъй не бях обичан,

но още знам аз за едно сърце,

което винаги  ще ме обича...