Пепелен*
Аз губех се из къщите кирпичени
в огньовете със парещия огън,
и всяка пещ на пепел ме обричаше,
а всеки следващ миг пък на безтоплие.
И зейваха пред мене черни ровове,
тихото приличаше на храм,
аз сам видях как сенките ме гонеха,
и като в църква пак оставах сам.
И скочил там отзад, отвъд оградата,
момичетата бягаха уплашени,
и всяка бягаше от мойта младост,
а аз се чудех толкоз ли съм страшен.
И знаейки за туй се бях обсебил,
а мислите ми бяха разпиляни,
аз спомних си, че си била със мене,
туй стопли пепелта по мойте длани,
в които бях положил аз лицето,
зарад което тъй не бях обичан,
но още знам аз за едно сърце,
което винаги ще ме обича...
© Димитър Димчев All rights reserved.
