Кой бленува в сънища незнайни
и празнува с празници нетрайни?
Кой потъва в минало без време
и се качва върху жадно стреме?
Кой заменя либе за стихия
и събужда спомени с ракия?...
Този, който пази тежки тайни,
а в сърцето – чувства тъжно-крайни;
всеки, в който мъст и ярост дреме,
а в душата – предгреховно бреме;
който крие истина в канѝя,
а в живота – скръбна орисия...
Майко мила, Българийо стара –
вечна люлка, мъка, кръв за мяра!
Татковино, във чеда окайни
стенат твойте делници „омайни”.
Не минава нощ без страх да вземе
своя данък от безплодно семе,
че се „радват” на зла прокопсия –
враг сред свои – от черна магия.
Майко мила, Българийо стара –
роден край, живот – борба... и вяра!
© Симеон Ангелов Всички права запазени