Димитровчета в сълзите цъфтят,
в усмивката напъпва хризантема.
От стих препънат, пада пак денят,
в изтъркана от употреба тема.
От злато изтъкан е този стих,
на дим мирише, угар и стърнища,
скъпернически лятото пестих,
но стиска есен в шепата си...Нищо...
А зимата се зъби там, отвъд,
и есен я маскира, камуфлажно,
великденчета в моя стих цъфтят,
отива си животът...Нищо важно...