Пинокио
Спомняш ли си приказката стара
за момче, сглобено от дърво?
Майсторът му вдъхнал лъч от вяра -
чудо в сътворено естество.
Впуснало се плахото мъниче
да познае този свят голям -
как човек роден е да обича
и се бори да не бъде сам.
Кукла бил Пинокио. Красива.
Можела да ходи без конци.
В пълните салони да разсмива -
дами, богаташи и крадци.
В някаква ужасна безпричинност
станал той мишена на злини.
Трепетът на детската невинност
страдал от нарочени вини.
Сграбчили го алчност и измама.
Спънали го примки и лъжи.
И дървото в тъжната си драма,
знаело - животът му тежи.
Но с любовно пламъче, едничко,
тръгнало към тъмното море.
За баща си да направи всичко -
даже ако трябва да умре.
В страшното туловище на кита
гмурнал се Пинокио, смутен,
всичката си обич да изпита
в сблъсъка с чудовищния плен...
Спомняш ли си приказката стара
за дървото, станало момче?
Може би отново се повтаря
и към свойта мъдрост ни влече?
Любовта със огън ни прочита.
Словото й нека уловим.
Може би в едно дърво е скрита
тайната, че можем да горим...
(Търсач на бисери)
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Ясен Ведрин Всички права запазени
