Писането в две картини

Картина първа 

От време на време
душата ми се отваря
като небе
и думите се изплъзват
в пространството,
подгонени
от емоциите.

Прелитам
над своето учудване
и си казвам:
"Не е възможно
тези сажди и прах
да се носят от мен.
Аз съм самородно злато."

Гмурвам се
в езерото на подсъзнанието
и пия
от солените му
горчиви
утаени води.

И тогава
се чувствам окъпана,
като след дъжд,
и ме изпълва
особена радост.


Картина втора

Думите ми препускат
като стадо коне
на разсъмване;
кафяви,
черни,
бели,
пъстри.

Те развяват гриви
и тичат около мен.
Улавям ги
и те ми се изплъзват
с отривисто движение на главата.

А аз не искам да ги изпусна.

Понякога
ми се отдава
да пояздя някой от тях.
Внезапно
той ме хвърля на земята
и писмата ми прекъсват на средата.

Трябва да съм упорита,
за да опитомя
тези диви коне - моите мисли.
Търпеливо да чакам
да се изпотят от препускане
и да тръгнат към извора
да пият вода.

Тогава се смесвам
със стадото
и дори мога да си избера
най-красивия кон,
да го сграбча за гривата
и да се метна отгоре му...