Писци, ръждясали в забрава
Не, не пиша писма, както някога много обичах.
Не купувам листа с филигран или цветен поръб.
Мойте сънища в петък кошмарите с брадва посичат.
И цъфтежът на люляка често обръща ми гръб.
Не посягам да драсна на някого няколко реда,
да му кажа, че залезът тлее все още навън,
и че той, ако дойде със мене за миг да погледа,
ще е тих и пречистен, блажен и в неземния сън.
Спрях да пиша на мама, да питам доколко ù липсвам,
а баща ми от рая не ми е изпращал и ред.
И забравих отдавна как всяко писмо ме прелиства,
а накрая прилепва очите словесният мед.
И не пускам дъжда да умие от горест душата ми,
да потропа на нечий прозорец – среднощен и тих,
или с призрачни пръсти в молитва пред мойто разпятие
да изрони напролет дъха на божурите в стих.
А през юли, когато небето е стиска от думи,
и над мене – седефени люспи – звездите валят,
не очаквам да цъфне в стъклото ми пълнолуние
и мастилено мракът да рукне над целия свят.
Ала, ти, сине мой, преоткрий всеизвечния смисъл,
тази нишка, която пришива пространства и дни,
и узнаеш ли колко боли от бездумност и писък,
намери ден и час и писмо да напишеш седни.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Валентина Йотова Всички права запазени
