Вземам молив.
Започвам да пиша.
Олисвам се и се загубвам в симфонията на буквите, нежно изписани от ръката ми.
Много е приятно.
Забравяш за хора, проблеми, наранявания, хаоса и дори за любовта.
Отлиташ в пожелателния, идеалния, мечтания, перфектен свят.
Твоя свят.
Пътувам във влака
Слушам монотонните му звуци и гледам зеленината минаваща шеметно покрай прозореца.
Обичам да го правя, но въпреки това се чувствам така... самотна.
И празна.
Чудя се какво да правя, за да избягам далеч от това чувство.
Искам да стисна зъби и да крещя през тях, за да спре празнотата да кънти в костите ми и да изпълва всеки сантиметър от плътта ми.
И тогава започвам да пиша.
Не пиша аз.
Душата ми се свързва с молива и намира своята вратичка да говори.
Всичко гадно се оттича от мен.
И аз се чувствам празна.
Но по един хубав начин.
По подходяща е думата... чиста.