Пишеш за смъртта...
- Пишеш за смъртта...
Над електронната ни, интернетната обвивка
животът мига.
Вечерта студена. Дори живакът до прозореца
се свива.
Във нея се разпукват безразличните звезди.
- Пишеш за смъртта... Зловещо е!...
Така възкликваш.
Зная мила. Навън е смърт. Нощно е навън.
И нощ и ден ... и ден и нощ –
разсечени от слънчевия нож...
на две...
Добре! Така да бъде. Ще се опитам
да ти разкажа за смъртта.
За нейното лице и за ръцете в нощно кадифе –
кадифен юмрук пред лицето на живота...
За вечния покой...
... без сън, без тлен...изпълнен с нищо.
Празно множество, препълнено от спомени,
всичките белязани от нас – от живите,
като особени...
Смъртта е гробище!
Пука му на него, мъртвия! Мъртвият не помни.
Няма нужда. Спомените са за нашата надежда
за още ден, за още утре.
А може би е бяло сборище на ангелски криле?
Смъртта дойде. Сега е тук! И смут е
в очите ни – претъпкано от вещи множество.
Нощта студена. И звездите като свещи.
Животът ни е като кратък епизод истерия.
Един, единствен епизод без рецидив.
Мила, това е само някаква мистерия –
един живот и после смърт, без всякакъв мотив.
Виждал съм я вече във очите,
как бавно им изпива смисъла...
Остава тлен, като кукла под завивки...
Като някаква шега, сама във себе си улисана.
-...Зловещо е...
Зловеща е смъртта!
Смила ни животът, мила, във своите извивки,
на живите ни дни...
Кажи ми, мила,живи ли са, дните?
Над електронната ни, интернетната обвивка
животът мига.
Вечерта студена. Дори живакът до прозореца
се свива.
Във нея се разпукват безразличните звезди.
- Пишеш за смъртта... Зловещо е!...
Така възкликваш.
Зная мила. Навън е смърт. Нощно е навън.
И нощ и ден ... и ден и нощ –
разсечени от слънчевия нож...
на две...
Добре! Така да бъде. Ще се опитам
да ти разкажа за смъртта.
За нейното лице и за ръцете в нощно кадифе –
кадифен юмрук пред лицето на живота...
За вечния покой...
... без сън, без тлен...изпълнен с нищо.
Празно множество, препълнено от спомени,
всичките белязани от нас – от живите,
като особени...
Смъртта е гробище!
Пука му на него, мъртвия! Мъртвият не помни.
Няма нужда. Спомените са за нашата надежда
за още ден, за още утре.
А може би е бяло сборище на ангелски криле?
Смъртта дойде. Сега е тук! И смут е
в очите ни – претъпкано от вещи множество.
Нощта студена. И звездите като свещи.
Животът ни е като кратък епизод истерия.
Един, единствен епизод без рецидив.
Мила, това е само някаква мистерия –
един живот и после смърт, без всякакъв мотив.
Виждал съм я вече във очите,
как бавно им изпива смисъла...
Остава тлен, като кукла под завивки...
Като някаква шега, сама във себе си улисана.
-...Зловещо е...
Зловеща е смъртта!
Смила ни животът, мила, във своите извивки,
на живите ни дни...
Кажи ми, мила,живи ли са, дните?
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Димитър Ганчев Всички права запазени
