Писмо до моята памет
Здравей, моя памет далечна, от болки обръгнала.
От теб не остана ни вест, нито някаква кост.
Понякога мисъл ми казва, че вече си тръгнала
да дириш в отвъдното своя едничък Христос.
Писмото си пиша с върха на пробождащо копие.
Мастило си нямам. И ползвам за случая кръв.
Върни се при мене - сред моята скръбна утопия,
макар да не виждам за твоето търсене стръв.
Изгубих си вярата, детската - дето дикишите
улавя, тъй както рибарят пъстърва в зори.
Изчезнаха моите приказки - тези с дервишите,
с вълшебната лампа, която за чудо гори...
Невинност си нямам. Отдавна съм грешен за бъдното.
Една Магдалина - с презрение кой не уби?
И без да съм толкова стреснат, че следват присъдите -
за тебе сърцето ми всякога нощем скърби.
Къде се скитосваш? Навярно в измислени космоси.
Или пък почукваш на портите, горе в Едем?
След седмия ден на Твореца - ти може би осма си.
Едно сътворение, скрито дълбоко у мен.
Върни се за малко! За миг от въздишка и истина!
Последния спомен вземи си, защото е твой!
И нека не в моята кръв се намериш пречистена,
но в тази, която за мене проливал е Той...
(От "Жълтици в дъбовата ракла")
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Лъчо Калъчев Всички права запазени
