Писмо до себе си

Здравей, ти ограбена душицо! Как се чувстваш, минавайки през тъмните гори на отчаянието 
и самотата? Дали е период или отредено ти е 
вечно да си сама и да се скиташ...
На вярно сам избраш между това ,да се загубиш 
или да продължиш пътя си.

А някога гледаше
света с други очи, с други очи и други мисли.
Колко илюзорно звучи сега, минавайки през 
призмата на реалността, или може би проблема беше в призмата. 
Обичаше света нали?! Някъде дълече в ранните си белези. 
Колко интересен беше само! Тревата, морето
,вятъра ,дъждът. Още си спомням ,колко учудено 
гледаше бягащите хора ,по улиците...
Защо ли бързаха ,толкова? Та това беше 
просто дъжд ,приятен и топал ,юлски дъжд.
Колко глупаво изглеждаха в ума ти... Само ,
ако можеха или по-точно умееха да му се насладят
,или може би проблема беше ,че вече са го правили.

Какво те доведе тук? Любопитство ли беше или съдба? 
Как от сладката ябълка ,която откъсна се озова ,до гнилите корени?
Можеше ,толкова много да видиш или проблема е ,че видя прекалено много.
Противоречие ,след противоречие. В теб ли бе проблема или в другите?
Страхуваше се, от това ,че може да дойде ден , в който да преминеш прага си 
,на болка ,но най-страшното дойде ,след като настъпи този , ужасяващ момент...

Сега на къде? Коя съм аз? Съмнение ,базирано на страха базиран на необятното в себе си.
Нормално ли е това? Нормална ли съм аз? Какво е да си нормален? 
Кому е нужда тази експресия? На глед ,са просто въпроси търсещи отговор 
,но всъшност функцията им е да те смажат. 
Бъди такъв какъвто си. Няма нормален човек
има нормална среда...