Писмо в бутилка...

Поредното въртене на Земята

Светът със плаща на нощта загърна,

на хоризонта бе подпряла се Луната,

а вятърът си тръгна, но се върна...

Морето бе почти успокоено-

едва-едва разпенено в прибоя,

навременѝ една вълна връз мене

разбиваше се с поздрав от безброя...

... И както си вървях в нощта разсеян

видях- морето нещо да кандилка-

учуден спрях, наведох се над нея:

обрасналата, тайнствена бутилка...

... Писмо в бутилка?!... За това, че има

от старите романи още знаех

и даже аз в младежките години

да пусна сам в морето си мечтаех

и мислите, които във оная

ми възраст ме връхлитаха метежно

в бутилка да затворя, като тая,

аз неведнъж опитвах безуспешно,

понеже те оказваха се много,

бутилката не би ги и побрала,

та трябваше ми цял варел да мога

най-щурите да сложа там тогава...

... Държах в ръце бутилката замислен,

пътувала неизброимо време,

но аз ли бродех във нощта единствен,

че тя се спря с доверие до мене...

... И юрнаха се толкова въпроси:

Защо?... Кога?... И за кого това е?...

Не знам какво послание тя носи...

... А Вятърът, възможно е да знае!...

В Живота ни въпросите са вечни:

за смисъла, за същността, за Бога,

за Оня взрив, за нашата обреченост...

И всеки има отговори много...

... И още: за погребанато Време,

за шансове заложени хазартно,

за любовта в човешките проблеми,

и невъзможното Движение обратно!...

А може и моряк в беда?...Изхвърлен

на остров ненаселен в Океана,

след бурята опитващ да си върне

от кораба каквото е останало...

Навярно дълго гледал хоризонта

той, оцелял след корабокрушение,

решил е със писмото да напомня,

че вярва още в своето спасение...

Послание от Никого към Нищото,

отчаян зов към хората и Бога,

с надежда, (както въглен в пепелище)

загасвайки дори, да пламва в огън.

Един Живот в бутилката забравен

е може би, но проумявах бавно,

че с нечия съдба съм натоварен,

а тя да е изгубена отдавна...

... И осъзнах, че Времето, в което

фактически Животът ни затваря,

(по-кратко от следата във небето

една звезда когато там изгаря!)

и Вечността, приета на доверие:

приличат на бутилката обрасла

във своето безпаметно безвремие

със миди и зелени водорасли!...

И там Животът с цялата си прелест,

и всичките объркани завои,

и даже в най-безумният си шемет:

люлее се на Времето в прибоя!...

А колко ли в безкрайната Вселена

могъщи гравитации ще носят

и нашата любов несподелена,

и вечните, без отговор въпроси!...

... И всичко е единствено в мащаба,

(о даже не и в гледната ни точка!),

и гледаме напред с надежда слаба,

но няма кой да обещай отсрочка...

Историята пък, която пишем,

(и винаги дописваме след нея!)

ще бъде шум оказал се излишен,

когато Вечността ще ни отвее...

Затворени в „бутилката”  на Времето,

възлагаме на Бог надежда само:

да спре и от вълните да я вземе...

... Ами, ако окаже се, че Бог го няма!...

... Въртяха се в главата ми различни

възможности и с мислите си спорех,

и всички ми се струваха прилични,

налудно и на себе си говорех,

че може би в бутилката зелена

от стари времена стои затворен

изкупвайки вина неопростена-

от приказките оня Дух злосторен...

... но както бях се в мислите улисал,

с бутилката с писмото във ръцете,

разбрах: „Да я отворя няма смисъл!...”

... И хвърлих я обратно във морето...

Коста Качев,

19-20.11.2013.