Плачът на цветето

посвещавам на моята Кралица
с много обич

Едно цвете самотно и бяло,
на бури и пек оцеляло,
бе свело венче към земята
и чакаше последния зов на съдбата.
А ухание от него благодатно,
го правеше тъй хубаво стократно.
Една пчеличка малка
ненадейно долетя
и до цветето омайно
своите крилца прибра.
"Защо си тъжно, цвете"? - попита малката пчела.
"Защото времето ми свършва,
ще изчезне и любовта".
"Нима за толкоз дълго време
никой в теб не я позна"?
"Откак се помня вече,
много вода изтече,
твари всякакви видях,
и крилати и рогати,
с форми най-различни и чудати.
Ала щом ме всички забелязваха,
рано или късно те побягваха.
Никой от нектара ми не пи,
никой с моята любов не се дари.
Толкоз много исках да я дам,
без да гледам що е твар.
Но сега е късно, аз съм цвят отвян,
скоро ще ме вземе студения пожар.
Часовете ми са преброени и текат,
а с тях и моите сълзи ще спрат.
Затуй, пчеличке, ти отлитай, назад не гледай.
На никой дума не споделяй.
Ще бъде страшно да се знае,
че някъде любов ще се затрие,
без някой някога да я отпие.
Моля те, сега върви и ме остави".
Тогава малката пчела се просълзи
и едва-едва успя да промълви:
"Дай на мен от твоята любов най-съкровена,
да я пазя, за да бъде тя неопетнена.
Ще направя всичко и ще я спася.
А за тебе, цвете, споменът ще съхраня".
В този миг, вълшебен и мечтан,
цветето изправи своите листа
и протягайки със свойта длан,
даде на пчелата сладостта.
"О, цвете, колко много ти благодаря!"
Погледна нагоре... замря.
Цветето стоеше неподвижно,
застинало на слънчевия небосклон.
Венчето му наведено безгрижно,
бе дало то последния поклон.
Пчелата скри безценния подарък,
очакваше я дълъг път.
За цветето тоз спомен ярък,
да пази в най-дълбокия си кът.

28.03.07 0:40