Планински етюд

Под вежди ме гледа върхът от високо...
Презрително сякаш присвива очи.
Подканва  ме с поглед небето стооко
и просто ме милва със свойте лъчи!

Аз тръгнах света от високо да видя
и  тъй  планината ни  да почета...
Не исках и долния свят до обидя,
в интриги излишни да се оплата.

О, беше красиво на връх планината!
И аз се почувствах безкрайно щастлив.
Изправих се гордо и бях над нещата,
и затананиках свой речитатив.

Макар че останах без дъх от умора...
Как трудно се влиза през райски врати!
Навярно така е и с другите хора,
затуй се запазени тез планини!

Но скоро в ушите ми буря  простена,
от мъка се сгърчи дълбокия дол,
а и планината замаха остена,
тъй сякаш я някой в сърцето пробол!

И облаци черни гората превзеха,
и с мене самия те влязаха в спор!
И бързо от трона възторга ми взеха,
и сякаш ме вкараха в задния  двор...