Плашилото
Плашилото
"но сламено сърце
туптеше..."
Щом мракът настъпи,
а завесите паднат,
на сцената празна стои силует:
зашити устата, не щат да приказват,
като свидетел с опрян пистолет.
Но нека разгледаме този герой,
безспорно е той
уникален,
може би виждал е сцени безброй
и има в тях роля специална.
О, ужас! О, драма!
От мрака измамен:
на кол прикован,
от нас порицан,
не очи, а копчета,
не ръце, а снопчета,
от стара изсъхнала слама.
Гледа Луната безмълвно,
но в миг
устата зашита си беше,
а вътре в него го болеше
и духът му излезна,
мракът се отмести,
да може той да сподели
мъката си тежка:
"Аз плашило съм!
Аз нямам
красотата на принцесите,
куража на смелчаците,
акъла на бабите,
парите на старците...
имам само две очи,
две копчести очи,
вперени в пълната Луна
за малко обич, не тъга...
Аз нямам! Аз нямам!
Но имах някога...
за някого...нещо!"
Докато слушах неусетно
слънцето показа се приветно,
показаха се първите герои,
духът изчезна, остана само
въздишката на един самотник.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Дилян Георгиев Всички права запазени
