Плесницата на премето.
На старини отправих се да търся
ученическата си изгора...
Сърцето ми, изпълнено със трепет,
не усещаше умора...
Личната си карта и паспорта
нарочно бях оставил вкъщи.
Измъкнах се потайно,
съпругата да се не мръщи.
Една увехнала, възпълна докторица
изръмжа зад лекарската маса.
И изпари от мене
цялата ми трепетна нагласа.
Господи! По нея ли въздишах и копнях?
Гнева си укротих,
а после ме изби на смях!
На връщане преминах
пред ярко осветена
стъклена витрина.
Погледнах в нея
и по лицето ми
конвулсия премина.
А Тя по тоя ли въздиша и копня
през цялата година?
Приятели! Ако кат' мен нарочно
и вие си оставяте паспорта вкъщи,
не се чудете, ако някой нейде
досадно ви се смръщи!
Ако забравяте, че ЕГЕНЕТО ви не чини,
минете и се погледнете
във блесналите стъклени витрини!
Е, може староста да не ни плаши,
но времето със сигурност
отдавна не е наше...
© Петър Петров Всички права запазени