Плесницата на премето.

     На старини отправих се да търся

                                   ученическата си изгора...

     Сърцето ми, изпълнено със трепет,

                                            не усещаше умора...

     Личната си карта и паспорта 

                          нарочно бях оставил вкъщи.

    Измъкнах се потайно,

                              съпругата да се не мръщи.

     Една увехнала, възпълна докторица

                       изръмжа зад лекарската маса.

     И изпари от мене

                          цялата ми трепетна нагласа.

     Господи! По нея ли въздишах и копнях?

     Гнева си укротих,

                                   а после ме изби на смях!

     На връщане преминах

                      пред ярко осветена

                                             стъклена витрина.

     Погледнах в нея

                        и по лицето ми

                                           конвулсия премина.

     А Тя по тоя ли въздиша и копня

                                           през цялата година?

     Приятели! Ако кат' мен нарочно

              и вие си оставяте паспорта вкъщи,

     не се чудете, ако някой нейде

                                     досадно ви се смръщи!

     Ако забравяте, че ЕГЕНЕТО ви не чини,

     минете и се погледнете

               във блесналите стъклени витрини!

     Е, може староста да не ни плаши,

     но времето със сигурност

                                            отдавна не е наше...