По обичта към теб със нея си приличам
Кажи, наистина ли съществува,
от плът и кръв
или е хаос от мечти
и цветни сънища,
които те страхуват от теб самия?
Успял ли си да я прегърнеш,
от светлото по-светла
или е петънце в окото ми,
но истинско,
заченато от твой копнеж?
Безкрайно близка ли е
или по-далечна,
когато в черните извивки на косите ми
посегнал си да я докоснеш?
Боли ли дóпирът?
Дали я виждаш денем,
нощем...
още...
откакто си ме имал в синя свещ запалена?
Дали я кръсти с твоя глас –
дълбокогърлен,
шепотен
и сложи ли ѝ име?
Побра ли я във шепичка?
Зазижда ли я в крепости?
Отдадена на теб и несравнима.
А ако е лъжа,
навярно затова е,
че да не се виниш
във някакво безумство
и да не те боли,
когато с пъргав вятър
от твоите мечти за стотен път си тръгвам,
оставила ти части от нея – несглобяеми –
отново да ме викаш и с лупа да претърсваш.
Сега те обожавам
с притихналото в погледа
в сълзата ти по нея,
но повече за мен...
Попива те сърцето ми,
когато ми преливаш
незримо съвършенство
с трептенето на говора
и може би по обичта към теб
със нея си приличам.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
