По пътя на живота

Летят годините в забързан полет,

летят и няма връщане назад.

Назад да гледаш няма смисъл,

за всички този полет е напред.

Да, жалко е и страшно,

че годините минават,

така е отредено, знаем, но защо,

все питаме и гледаме безкрая,

с звезди отрупан и красивата луна.

Да, всичко има смисъл, но какъв е?

Защо сме всички временно на таз земя?

Едва ли нявга ще открием 

тоз отговор, мечтан от нас.

Да, зная, никак не е лесно да приемем,

че остаряваме, лети животът покрай нас.

Но явно в това е смисълът.

Да осъзнае всекиго от нас,

че малки песъчинки сме в часовника на времето,

отмерващ мигове от земния ни път

и няма ние как да спреме 

секундите, минутите и часовете,

безжалостно изтичащи край нас.

Да, всичко в природата променя се,

а ние всички сме в този кръговрат.

Променя се светът, променяме се външно ние,

но туй не означава, че по-малко ценни сме, нали,

защото идва мъдростта с годините,

а старост не познава нашата душа.

И трябва  ние просто  да приемем,

че идва чаканият час,

когато пясъкът в часовника поема

отново пътя, отреден за нас.

Това е, може би, възможността на всеки,

да промени и осъзнае своя път,

и сторените грешки да поправи,

за да направи по-добър светът.

Защото винаги обръща се на времето часовника

и песъчинките летят по своя път,

но вътре са - един-единствен е часовникът

за всички нас в този свят.

Едни по-малки, други по-големи,

но всички вътре сме – това е факт,

и трябва ний да разбереме,

че тоз е пътят, начертан пред нас.

Затуй единственото, що от нас зависи,

с обич да опитаме да спрем,

убийствата на малки песъчинки,

за да не станем всички ний на прах.

Уж много умни сме, а трудно осъзнаваме,

светът създаден е за всички, а не за някои от нас!

С годините, аз знам, ще осъзнаем,

че много грешно е да вземаш туй, що отредено е за друг!

И друго зная – че всичко има смисъл,

но май не можем или не желаем да открием ний,

че важно е  в душите добротата

на всекиго в тоз свят да дарим.

Макар че тайничко признаваме си греховете,

не спираме да питаме на глас.

- Защо на мен?

- Защо съдбата тъй несправедлива е към нас?

А щастието сякаш е невидимо за нас,

защото свикнали сме да приемем,

че всичко хубаво е даденост за нас.

Нечестни сме дори пред нас самите,

не искаме да разберем и себе си да променим,

и все живеем с надежда в душите,

че злото все пак ний ще победим.

Но май не става тъй,

Човекът трябва да изстрада 

и всичко хубаво, което дава му светът,

така да оцени ще може

и малките неща в бита.

Макар че лудостта, изпълнила живота,

и тя за нас е, знай,

през болката, и мъката, и радостта безкрайна,

ний трябва да преминем май.

И няма нужда да проклинаме съдбата,

така в човеци ни превръща тя,

защото само страдаща душата 

разбира другите в света!

Да, всичко в природата променя се,

а ние всички сме в този кръговрат!

И трябва всъщност да приемем,

че просто идва нявга час,

когато песъчинките в часовника поемат

отново пътя, отреден за нас!...