... по рижите чукари гайди пеят... вятър ме милее.
... по рижите чукари гайди пеят... вятър ме милее...
Изглеждаше светът вълшебен.
На нара звездните цветчета.
Бадема розов. Дребно бебе.
И гъсти, гъсти вечери.
Като змия се шмугвах из сумрака.
Ръцете на чудовищата дирех.
И чаках няма върколака.
Сега си има облик. Даже име.
Сега е свят. Като поречие. И тиня.
И тук-там избуяват гласовете.
Изпивам с виното хинина.
И помня, че отровата е взета.
Че скалпа ми - в ръцете на палача.
И аз - в дърво съм вкаменена.
Стълбата до Бога все изкачвам.
Уж Слънце е, а е студено.
И там - по страшните чукари.
Пилее вятър безконечни ласки.
Обиди и медузи знам как парят.
И вик сънят кошмарен стряска.
Една опашка на лисиче рижо.
Преметната възнак през световете.
На болката с езика рани ближа.
Стоя във детството. И търся недовзето.
Непипнато се стапя из чемшира.
Мутвака пази книги и пирони.
И сигурно сега съм сред сеира му.
И скърца детството. От старост. Гони ме.
Ще си отида. Някъде. Нататък.
По криволиците на тесните си пътища.
Да знаеш, бабо, не е сладка хапката.
Ни първата, ни тая дето с гняв поглъщам.
А гайдите ти още плачат жално.
Вълшебна жал. Сълзите ти повличат.
И още чакам огън да ме палне.
Езичникът с молитва да ме срича.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Таня Георгиева Всички права запазени
И вятъра ще укротиш с такава молитва!
